Великото поръчение е Културният мандат, възстановен в Христос

Културният историк Йохан Хьойзинха споделя веднъж: „Ако искаме да запазим културата, трябва да продължим да я създаваме.“  Изграждането на култура е най-висшето призвание за християните. В началото Бог създаде човека точно по тази причина – да реализира това призвание за Негова слава. Бог утвърди това поръчение за пръв път в Битие 1:28, в известния Мандат за господство, а след навлизането на греха в света, Той го потвърждаваше наново, като разкриваше нови детайли през цялата изкупителна история до неговата финална форма в Матей 28:18-20 – Великото поръчение. Проследяването на темата за културата и господството в целия библейски наратив категорично показва, че Великото поръчение е Мандатът на господство, потвърден в Христос. От това следва, че християните все още са натоварени да градят култура, вземайки предвид, че сега това трябва да се прави по отчетливо християнски начин заради Христовото царство. Двата споменати пасажа гласят следното:

„И Бог ги благослови. И каза им Бог: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество по земята“ (Бит. 1:28).

„Тогава Исус се приближи при тях и им говори, казвайки: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века“ (Мат. 28:18-20)

Просто казано, културата е взаимодействието на човека с Божието физическо творение.[1] Когато Бог сътвори земята, тя беше добра, но не беше най-добрата. За да направи Своето творение още по-славно, Бог направи създания, които да отразяват Неговата съзидателна същност чрез култивиране на физическата реалност. Терминът „култура“ може да се отнесе към всяка една човешка дейност. Той може да означава разораването на земята в подготовка за произвеждане на реколта; организирането на звукови вълни в музикални песни, или добиването на камък и дърва за инфраструктура. Култура се отнася също и за размножаването на човека. Семействата се умножават и увеличават своя брой, докато създадат накрая общества. Бог създаде човечеството точно за тази цел – да владее над земята, за да я култивира като носител на Неговия образ.

Първите хора се провалиха в тази задача, когато се разбунтуваха срещу Божия закон. Въпреки техния провал, Бог никога не отмени Своето поръчение. Той всъщност го поднови със Своите старозаветни светии. Обаче, подобно на Адам, те също се провалиха в задачата докато не дойде последният Адам  (1 Кор. 15:45), за да изпълни успешно мисията от името на човешката раса. Като изкупител на човечеството и притежател на върховна власт на небето и на земята (Мат. 28:18) Исус възстановява културния мандат като мисия на църквата, с тази разлика, че размножаването идва под формата на правене на ученици и кръщаването им в името на триединния Бог, а обладаването идва чрез поучаване на Христовите заповеди, които се изразяват в цивилизация. За да улесним нещата, ще слеем двата използвани термина и ще говорим за възгледа, че Великото поръчение е Културният мандат, възстановен като „културно поръчение“ (не претендирам, че съм измислил този термин, защото съм сигурен, че и други са го използвали преди мен).

Вярата в християнското културно поръчение бе подкопана в края на осемдесетте години на миналия век. Писатели от диспенсационалистическия лагер публикуваха три книги, които силно осъдиха идеята: „Какво се случи с рая?“ на Дейв Хънт (1988), “Богословието на господството: благословение или проклятие“ на Х. Уейн Хаус и Томас Д. Айс (1988) и „Пътят на холокоста“ на Хал Линдзи (1989).[2] В тези трудове авторите изобразяват идеята за християнско културно поръчение като погрешно богословие. Те обвиняват всеки, който приема Мат. 28:18-20 като естествена последица на Бит. 1:28, че проповядва теория, която е изсмукана от пръстите; че двата пасажа нямат нищо общо един с друг.

После се появиха други противници с нови атаки срещу културното поръчение. Хората от радикалното движение за Двете царства (различни от традиционното лутеранско богословие на двете царства) неотдавна твърдяха, че поръчението, дадено на Адам, е част от така нареченото от тях „общо царство“, което е област от Божието суверенно управление, която не изисква никакви изкупителни качества. Дейвид ВанДрънен, защитник на радикалното богословие за Двете царства казва: „Така нареченият „културен мандат“ не беше задача, която трябваше да продължи безкрайно.“ С други думи, тя не се отнася днес за християните. Така той заключава, че „най-общо казано, вярващите не трябва да търсят обективно уникален християнски начин, по който да се занимават с култура.“[3] 

Често повтарящо се възражение от подобни групи е, че хората, които виждат специфично християнско културно поръчение, вкарват определени предпоставки в текста на Битие 1:28. Те настояват, че пасажът не учи нищо повече от факта, че Бог даде на Адам власт над животинското царство. Обаче същинският проблем е, че нашите критици не са способни да видят развитието на Културния мандат в Библията и как той се свързва с Великото поръчение. Понеже не проследяват разгръщането на Бит. 1:28 в Стария Завет, те са слепи за неговата връзка с Мат. 28.

Бихте получили добър пример за причините за техните критики, ако си представите човек, който не разбира етапите от живота на една гъсеница; той трудно ще направи връзката между красива пеперуда във финалния етап на развитието й и нейното скромно начало. Обаче, когато научим, че образува пашкул, тогава процесът става ясен. Вярвам, че точно това е начинът, по който Бог разкрива Културния мандат. Нека да прегледаме някои от важните етапи от разгръщането на Бит. 1:28, както са отбелязани върху изкупителната линия на времето.

Като царски свещеник на Бога Адам трябваше да култивира и разширява Едемската градина, така че да обхване земята.

За да изпълни Божието поръчение, той трябваше да изпълни двойната роля  на свещеник и цар. Това се намеква, когато виждаме, че неговите главни отговорности в градината бяха „да я обработва и да я пази“ (Бит. 2:15). Еврейската думи за „обработвам“ и „пазя“, когато са използвани заедно, се превеждат също като „служа“ и „охранявам“.[4] Например, те са използвани, за да опишат основните задачи на свещениците, които трябваше да „служат“ на Бога в храма и да го „пазят“, така че да не влизат в него нечисти неща (Числ. 3:7-8; 8:25-26; 18:5-6; 1 Лет. 23:32; Езек. 44:14). По същия начин Адам трябваше да функционира като свещеник, за да служи и да пази Божията градина/храм, но се провали като съгреши и допусна вътре нечиста змия, която оскверни градината. Адам изгуби свещеническата си роля и двама херувима поеха задължението да „пазят“ градината/храма. Тяхната роля по-късно е ознаменувана в храма, когато Бог заповяда на Мойсей да постави две статуи на ангелски фигури, направени от ковано злато и разположени от двете страни на ковчега на завета, който се намираше в Пресветото място.

Адам също функционираше като свещеник, когато трябваше да послужи на света с присъствието на Бога. Едем и Старозаветният храм бяха уникални места, където хората преживяваха Божието присъствие. Същата глаголна форма, използвана за Бог, който „ходеше“ в градината (Бит. 3:8) описва Неговото присъствие в скинията (Лев. 26:12; Втор. 23:14; 2 Царе 7:6-7). Божието присъствие беше с Адам в градината, обаче нито човекът, нито присъствието на Бога, не бяха предназначени да останат там. С размножаването на първите хора и изпълването на земята, за да я обладаят, Божието присъствие щеше да се разпространи с тях. Така Адам беше свещеник по причина на това, че бе отговорен да доведе света в Божието присъствие; бе цар заради това, че неговата задача бе да владее над земята и да управлява всяко създание.

Задачата на Адам е предадена на Ной и неговите потомци

Културният мандат е подновен за първи път при Ной и неговото семейство след потопа и този път Бог добавя гражданско наказание за убийството: „Който пролее човешка кръв и неговата кръв от човек ще се пролее; защото по Своя образ създаде Бог човека. А вие се плодете и се размножавайте, разплодете се по земята и се умножавайте по нея“ (Бит. 9:6-7). Както виждаме тук, същността на мандата е възстановена заедно с новооткрита директива от Бога относно как да се справяме с престъплението убийство. Установяването на граждански закон сега става част от Божието поръчение да подчиняваме и изпълваме земята. Обаче наследниците на Ной се провалиха, като отказаха да се разпръснат по целия свят (което бе важна част от първоначалния мандат). Вместо да се придържат към Божието поръчение да култивират земята за Негова слава, те се захванаха да строят кула, за да се прочуят.

Патриарсите

Тогава Бог даде поръчението от Бит. 1:28 на патриарсите: първо на Авраам (Бит. 12:2-3; 17:2, 6, 8; 22:18), после на Исаак (26:3-4, 24), след това на Яков (28:3-4, 14; 35:11-12; 48:3, 15-16) и накрая на Израел като народ (Втор. 7:13; Бит. 47:27; Изх. 1:7; Пс. 107:38; Ис. 51:2). Мандатът, който Бог предава на патриарсите, не е нов, а е по-скоро подновен. Забележете в случая с Авраам повтарящите се думи с малко нововъведени детайли:

Първоначалното поръчение (Бит. 1:28)

Възстановеното поръчение (Бит. 22:17-18)

Бог ги благослови.

Ще те благословя премного.

Плодете се и се размножавайте; напълнете земята.

Ще преумножа потомството ти.

Владейте над..... земята.

Потомството ти ще завладее градовете на неприятелите ти.

 

Както можем да видим, заветът с Авраам е несъмнено същият като този, даден на Адам, но с ново развитие. Този път заветът е под формата на обещание и вместо да подчини земята и животните, потомството на Авраам ще завладее портите на враговете си. По-късно Исус ще използва същата терминология, за да опише църковното завладяване на портите на ада (Мат. 16:18).

Мандатът е предаден на народа на Израел

Точно както Адам трябваше да обработва и покорява земята, действайки като свещеник и цар, така Бог прави народа на Израел царство от свещеници (Изх. 19:6), чиято задача бе да продължат културния мандат чрез теократично царство. Заветът на Синай бележи обединяването на културната и култовата дейност. Там Мойсей получи закона, който трябваше да бъде подробния план за обществена и културна праведност. Обаче израилтяните се провалиха в самото начало, когато направиха златно теле, за да му се кланят, и така нарушиха първите две заповеди. Знаейки, че с това действие те опасно си навличаха Божия гняв, Мойсей ходатайства, като напомни на Бог за културния мандат, особено за Божието обещание на Авраам, че ще умножи хората му (Изх. 32:13). От тогава умножаването на хората ще бъде благословение за покорство към закона (Лев. 26:9; Втор. 6:3; 7:13; 8:1; 13:17; 30:16). Израел наистина преживя някои много плодотворни периоди, но като цяло неговите грехове задушаваха културния му напредък.

Пророците напомнят на Израел за Божието поръчение

Когато народът на Израел затъна все по-надълбоко в духовен бунт, Бог издигна пророци, за да му напомня за неговата цивилизационна цел. Пророците правят това като ни рисуват картина на първоначалното призвание на Адам да обработва и разширява градината в целия свят като използва символи като: храм, планина, царство и престол. Подобно на градината, всички тези места са посочени, че са обиталище на Бога (сравни с Бит. 3:8; Изх. 19:11, 18, 20; Езек. 43:6-7; Ер. 3:17). Както Божието присъствие трябваше да се разширява чрез култивиращата работа на Адам, така и културната дейност на Израел трябваше да проправи пътя за Божието обиталище да обхване най-напред Ерусалим (Ис. 4:4-6; 54:2-3, 11:12; Ер. 3:16-17; Зах. 1:1-16-2:11), после страната на Израел (Езек. 37:25-28), и накрая – цялата земя (Дан. 2:34-35, 44-45). Израел трябваше да бъде светлина на народите (Ис. 42:6), но не стана. Израилтяните приеха Божия избор с арогантност, а не със смирение, и вярваха, че езичниците ще преживеят Божието присъствие само чрез осъждение.

Макар Израел да отказа да бъде светлина на народите и вместо това да оскверни Божието име сред тях, надеждата не бе изгубена за Божието първоначално културно намерение. Езекиил пророкува за време, когато Божиите хора отново ще се умножат, когато Божието светилище/присъствие ще пребивава завинаги с тях.

„Аз ще сключа с тях завет на мир, който ще бъде вечен завет с тях; и като ги настаня, ще ги умножа, и ще положа светилището Си сред тях довека“ Езек. 37:26.

Как щеше да се изпълни това?

Христос изпълнява завинаги културния мандат

В изкупителния разказ досега видяхме Бог постоянно да подновява културния мандат със Своя народ. Прогресивният отчет на техните опити да изпълнят Божието призвание може да се обобщи с една дума – провал. Никой човек или народ, с когото Бог направи завет, не можа да изпълни първоначалното призвание, което бе дадено на Адам в градината. Никой освен Помазаникът Исус.  

Исус е свещеникът-цар, който Адам трябваше да бъде. Адам трябваше да упражнява господство като цар, но загуби (Бит. 1:26, 28). От друга страна Исус е този, на когото принадлежи цялата власт сега и завинаги (Еф. 1:21; 1 Петр. 4:11; 5:11; Юда 1:25; Откр. 1:6). Адам като свещеник трябваше да изгони змията от градината, но вместо това допусна да бъде заблуден от нея; за разлика от него Исус смаза главата на змията и я изгони (Бит. 3:15; Йоан 12:31-32). Адам донесе смърт в старото творение; Исус донесе живот в новото създание (1 Кор. 15:22). Адам не се подчини в Едемската градина; Исус се покори в Гетсиманската градина (Мат. 26:39; Марк 14:36; Лука 22:42). Исус е наречен „последния Адам“ (1 Кор. 15:45) заради това, че ще успее в Божието културно призвание и така никога повече няма да има нужда от друга личност, подобна на Адам.

Културният мандат възстановен в Новия Завет

Последният път, когато се възстановява Културния мандат, се случва в края на събитията, описани в Евангелията, където сам Исус упълномощава своите последователи да отидат по целия свят и да научат народите. Очевидно присъства отзвук от първоначалното поръчение в Битие. Точно както първото културно поръчение към Адам бе произнесено в Едем, който се намираше в планина (Езек. 28:14, 16), така Исус също упълномощи своите ученици върху планина (Мат. 28:16). Бог благослови Адам да изпълни своята мисия (Бит. 1:28); Исус благослови учениците си да изпълнят тяхната задача (Лука 24:50). Поръчението в Едем бе да се плодят и да се размножават; Исус заръча на апостолите да умножават неговите ученици и те сториха това (Деяния 6:7; 9:31; 12:24). Адам трябваше да покори земята; на апостолите бе казано да научат новите вярващи на всичко, което Бог е заповядал. Покорството пред Цар Исус във всички области на живота е начинът, по който християните в Новия завет подчиняват земята чрез Него.

Подновяването на културния мандат от Исус се различава от останалите възстановявания с това, че Божието присъствие ще остане с Неговия народ. Исус утвърждава своето поръчение като уверява учениците си, че той ще бъде с тях винаги, до края на века (Мат. 28:20). Това е светилището, което ще остане завинаги с Божия народ (Езек. 37:26). Самият Исус е храмът (Йоан 2:19-22) и понеже Неговото присъствие е сега с нас и в нас (Гал. 2:20), ние също ставаме Божий храм (Еф. 2:19-22; 1 Кор. 3:16; 2 Кор. 6:16; Откр. 21:3). Където и да отидем и каквото и да захванем/култивираме, светът ще преживява Божието присъствие чрез Неговите хора. Фактът, че Христос и Неговата църква са Божият храм, трябва да ни напомня постоянно за нашата културна мисия, точно както Старозаветният храм и неговите декоративни елементи, свързани с Едемската градина, трябваше да напомнят на Израел неговата задача.

Приложение

Божията мисия за Неговата църква е много по-грандиозна от това, в което е свикнало да вярва християнството през последните години. Чрез силата на спасението то трябва да владее този свят и да гради християнска култура за слава на Христос. Твърде често църквите омаловажават нашата мисия и я стесняват до посещаване на неделни служби, участие от време на време в групи за изучаване на Библията, и когато се появи възможност, до споделяне на благовестието. Всички тези неща са добри и необходими, но ако това е нашата върховна цел, ние даже няма да се приближим към постигането на това, което Бог очаква от нас.

Разпознаването на по-голямата цел на нашето християнско културно поръчение трябва да бъде голямо насърчение, че в каквато и ситуация да сте поставени суверенно от Бога, тя е възможност за вас да служите и да имате принос за Неговото царство. Желанието да имате пасторско служение е почетно призвание (1 Тим. 3:1), но то не обхваща всички аспекти на християнското господство. Пасторските роли много приличат на армейските готвачи: тяхната работа е да хранят хората, които се бият на фронтовите линии. Духовната война, в която участваме, се нуждае също от хора, които са в пряк контакт със света, за да противостоят на злите културни влияния с царството на Бога. Никоя професия или поприще не е незначително или ненужно за нашето културно поръчение. Да се занимаваме с родителски задължения, бизнес, предприемачество, изкуства и развлечение, държавно управление, наука, земеделие, образование, медицина и пр. са все елементи, които съставляват нашата култура, и ние трябва да вършим тези неща като поставяме Христовото културно поръчение пред нашия интелект и страсти.

Какво да кажем за т. нар. културното християнство?

Днес има основателна тревога сред християните, които се страхуват, че изграждането на християнска култура ще се превърне в нещо, което масово е известно като „културно християнство“ – култура, която повърхностно се идентифицира като „християнска“, но не се придържа истински към вярата. Има поне две причини защо тази тревога не ни дава право да отстъпим от изграждането на християнска култура:

(1) Исус никога не ни е казвал да правим повърхностни „християни“, а истински ученици, които достигат до спасителна вяра. „Културното“ християнство само третира симптомите на обществения разпад, докато истинското съграждане на християнска култура се противопоставя чрез благовестието на източника на проблема, който е духовната смърт на сърцето, и се стреми да изяви новия живот в Христос като културно действие. Истинската християнска култура може да започне само с покаяни сърца, което е причината защо е нужно нашата молитва да отразява молбата от древния юдейски текст: „О, Господи, позволи на Твоя раб да се помолим пред Тебе, и ни дай семе за нашето сърце и култивиране на нашия разум, така че да произлезе плод...“ (3 Ездра 8:6)

(2) Неуспехите на „културното“ християнство не означават, че самата християнска култура е нещо лошо. Напротив, християнската култура е ефективно свидетелство пред света за правдата на Бога. Всъщност точно този резултат се очакваше в Стария завет, когато народите щяха да се учудят на благочестивата култура на Израел (Втор. 4:5-8).

Заключение

На тези, които казват, че не можем да тълкуваме Културния мандат като част от Великото поръчение, отговаряме просто, „да, можем“. По същество двата пасажа са едни и същи. Това става ясно, когато Библията се чете по начина, по който е предназначена да бъде четена – като една дълга история, която ни разказва за всеобхватната тема касаеща как Бог чрез Христос се помирява с един съгрешил свят. Това е историята, която казва как Исус изкупва това, което бе загубено в Адам, и ни възстановява в нашето първоначално призвание от книгата Битие.

 

Превод: Радослава Петкова

Статията е взета от тук.


[1]Sandlin, Andrew P. “The Cultural Mandate, Not the Benedict Option”, Christian Culture, April 16, 2017, https://docsandlin.com/2017/03/30/the-cultural-mandate-not-the-benedict-option/ .

[2]Kurian, George Thomas, Mark A. Lamport, and Martin E. Marty. Encyclopedia of Christianity in the United States. Lanham, MD: Rowman & Littlefield, 2016.

[3]VanDrunen, David. Living in God’s Two Kingdoms: a Biblical Vision for Christianity and Culture. Wheaton, Ill: Crossway, 2010.

[4]Beale, G. K. The Temple and the Church’s Mission: a Biblical Theology of the Temple. Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 2004.

Категории: Апологетика, Есхатология, Етика, Закон, Образование, Общество, Семейство, Държава