Разум и вяра
Една от честите атаки срещу християнството е, че то противоречи на разума и логиката. Всъщност, мнозина от критиците започват още от думата вяра, обявявайки смело, че дори използването на подобно понятие, дава достатъчно основание да бъде отхвърлена всяка претенция на християните за каквато и да е рационалност. Езичниците дефинират вярата най-често като: „увереност в нещо, въпреки доказателствата срещу него” или „увереност в нещо дори при отсъствие на доказателство за него”. При подобни твърдения, неминуемо ще е нужно да пиша за презумпции, но преди това трябва да разберем защо езичниците твърдят, че християните настояват да вярват в нещо, което знаят, че не е истина!
Та какво рационално, нормално, непротиворечащо на природните закони има в убеждението, че Бог е станал човек, че море се разделило на две, че Слънцето е останало неподвижно, че трима евреи не изгорели в огнената пещ, че Илия потеглил към небето с огнена колесница, че Исус е умножил рибата и хляба, направил водата на вино, възкресил мъртви и т.н, и т.н.!? Всички тези неща, „противоречат” на здравия разум и мнозина не желаят да се съгласят с подобни твърдения, които очевидно са ирационални.
Фридрих Ницше заявява в „Антихрист: Опит за критика на християнството”, че „Вяра означава да не искаш да знаеш кое е истина.” Проблемът с твърдението на Ницше, както и с всички подобни нему е, че те имат погрешно схващане за естеството на християнската вяра. Идеята, че християните стоят в „тъмнината” на вярата за да се скрият от светлината на науката е наивна и не отговаря на истината. Ако хора, наричащи себе си християни, създават подобно впечатление за мистичност и бягство от реалността, поради силно религиозния си език и безформените си мисли, то това не значи, че са представителна извадка за християнство. Впрочем, подобно манихейско поведение съвсем не отговаря на християнската позиция за утвърждаване на Христовото царство във всяка сфера на реалния живот – в цялото творение (Марк 16:15; Мат.28:19; Рим.8:19-22).
Противно на Ницше, е факт, че християнството процъфтява в светлината, а не в тъмнината, то е силно там, където разумът на човека е мощен, мисълта - пъргава, а сърцето-търсещо. Християнската вяра е напълно разумна и няма причина да се свива свенливо под натиска на разума, защото Бог дава разум на хората (1 Йоан 2:20; 2 Кор.10:15; Дан.1:17; Пр.18:15). Определенията за вяра на атеистите противоречат на Словото в Евреи 11:1, където пише, че: „вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат.” Вярата не противоречи на разума: Пророчествата на старозаветните светии се изпълниха в историята и всички ги видяха, точно както ще видят собственото си осъждение тези, които са предпочели да вярват в лъжите, вместо в твърденията на Христос.
Християнството никога не се е опитвало да утвърждава нещо, което е измислица или абсурд. Всъщност, всичко което не е подплатено от християнството е религиозна система, рожба на емоционален изблик, изискваща сляпо посвещение и отхвърляне на разума. Вярата на християните не е празен съд, точно обратното – нашата вяра е съвсем съдържателна, логична и последователна. Единствено християнството има цялостност и съгласие с фактите, в която и да е област на битието. Наречете християнството лъжа и ще се лишите от единствената основа, която прави разума разумен. Без християнството, разума е произволен и безсмислен – напълно неразбираем и непознаваем. Вярата на християните е разумна и води до пълна увереност и познание (Евр.11:3; 1 Кор.8:6; 2 Кор.4:14).
Както обещах, трябва да пиша за презумпции и точно тук е мястото. Има една по-интелигентна (на пръв поглед) група критици на християнската вяра, която всъщност признава и ясно вижда непоклатимата логика на християнството. Тези, да ги наречем „осъзнати критици”, са наясно, че няма и не може да има мислител, който не гради своята философия на предварителни допускания – презумпции. Практически не е възможно да има човек, в това число и самите „осъзнати критици”, който да упражни интелектуална дейност без презумпции, понеже е невъзможно, който и да било, да докаже каквото и да е, чрез някакви независими от нищо и от никого съображения.
Ето какъв е проблемът: „осъзнатите критици” приемат презумптивната апологетика като неизбежна истина. Това, което те атакуват е вида на доказателствата и презумпциите, които християните приемат и въз основа на които разсъждават. Казано директно, тези хора възразяват да се вярва в Бога и на тази база да се формира светоглед. Прекалено дразнещо е, че християните се основават на Божия личностен авторитет, вместо на без-личностни, общо възприети норми, като лична изгода и полза, „неутрално” наблюдение и логика. С други думи, тези „най-трудни” и най-осъзнати критици на вярата признават, че християните имат доказателства за своята убеденост, имат завършен и универсален инструмент за тълкуване и дефиниране на реалността, но това не пречи, въпросните критици да твърдят, че всичко е просто погрешно, защото самите те вярват, че Бога не съществува!
Тези критици на вярата признават, че техният научен метод не е достатъчно ефективен, бавен е и никога не води до съвършената истина – въпреки това, той е най-желан заради тяхната вяра, че в дълъг период от време този метод ще ги доведе до задоволителни резултати, които ще оправдаят посвещението им. Така, критиците макар и да претендират, че техният метод за познание е основан на природните науки, в крайна сметка той има метафизични презумпции: Първо, заради вярата, че Бога на Библията не съществува и второ, заради религиозната им посветеност на мечтата, че техният метод може да еволюира до способността да даде обяснение на битието.
Нормално е да направя следният извод: Епистемологично осъзнатите критици на християнството отхвърлят доказателствата, давани от християните за тяхната вяра, за да направят място за своята собствена вяра и посвещение към без-личностните природни науки.
В следствие на горното заключение, „осъзнатите критици” изпадат в безизходно положение поради непреодолими противоречия в мислимите условия. Огромният интелектуален проблем на съвременните учени е, че не могат да се примирят с претенциите на християните, че същите се позовават на абсолютен авторитет – Бога. Как е възможно това!? Немислимо за логиката на автономния човек е да допусне откровението от Бога за окончателен, превъзхождащ и въобще само-достатъчен авторитет, защото именно Автора на това откровение е оспорван, атакуван и не приеман.
За да се атакуват християнската истина, жреците на хаоса неизбежно пускат корени в утвърденото сред тях вярване, че Господ Бог не може да бъде върховен авторитет. За атеиста, авторитета на Бога на Библията не е достатъчен и той търси нещо по-авторитетно и по-могъщо от Бога за да докаже самият Бог. Вярата на атеиста, че може да махне с рака и да каже: „Бог не съществува”, е наивна и смехотворна. Невъзможно за атеиста е да приеме, че Бог е себедоказващ. Тази упоритост доказва от своя страна, че атеиста има основание да отхвърли християнската истина, само и единствено, ако е предубеден спрямо нея – а тази предубеденост е основана на собствени предпоставки (презумпции).
Това означава, че атеиста поставя своя автономен ум над неизбежно върховният и себедоказващ се Бог. „Осъзнатите критици”, искат първо да докажат Бога чрез собствената си логика и после да Го приемат за някакъв авторитет, но в никакъв случай краен авторитет. Все пак е недопустимо за критиците на християнството да подвият колена пред Бога и да признаят своята безпомощност, пред Създателя си. Това би било „унизително” принизяване, което отхвърля възможността, човека, а не Бога да е върховен суверен и краен авторитет. В този смисъл, критиците биха приели християнският Бог като концепция в своето мислене, само въз основа на определени условия, диктувани от самите тях. Сиреч, създанието трябва да диктува условията на Създателя, за да не се чувства в безизходицата на тоталната неизбежност.
Тази логика на критиците води до още едно нормално заключение, че те приемат себе си за краен авторитет – в тях самите е скрита истината. Това означава, че техният бог е разума на човека. „Те, които замениха истинския Бог с лъжлив, и предпочетоха да се покланят и да служат на тварта, а не на Твореца, Който е благословен до века. Амин.” (Рим.1:25)
Накрая става ясно, че критиката на „осъзнатият” атеист срещу християнската вяра е израз на собствена религия, която издига за краен авторитет автономния човешки ум. Тази вяра е изцяло ирационална и свидетелство за това са безкрайния низ от катаклизми и трагедии в историята на човечеството, предизвикани от самите хора. Освен това, проблемите и противоречията в автономната наука и философия са толкова очевидни, понеже са колосални, че цяла плеяда мислители са блъскали главите си над вечните въпроси на битието – някои от тях са намерили отговорите, защото са станали християни.
