Гражданска инициатива за семейството
Всички или поне хората над 40 години си спомнят онзи брилянтен трилър, на режисьора Джонатан Дем от 1991 година – „Мълчанието на агнетата”, по едноименният роман на Томас Харис. Джоди Фостър направи незабравима роля, като Кларис Старлинг, агент на ФБР, а Антъни Хопкинс не може да се отърве от кожата на канибала Ханибал Лектър – толкова знакова стана тази роля за него, колкото Джеймс Бонд за Шон Конъри. Спомням си онзи монолог на агент Старлинг, който изработи „Оскар”-а на Джоди Фостър . . . Десет годишната Кларис се опитвала да освободи агнетата, които трябва да бъдат заклани във фермата на неин роднина. Макар че тя отворила вратите на обора и подгонила обречените на заколение животни, никое от кротките четириноги не напуснало кошарата. Всички животни чакали търпеливо своя ред и надавали жален писък едва в момента, при който ножът прерязвал гърлата им. Кларис се опитала да спаси поне едно агне, което изнесла на ръце, но слабото момиче не успяло да стигне далеч, преди да я догонят, а горкото агне било по-уплашено в ръцете й, отколкото в кланицата.
Ако в България има гражданско общество, то мисля си, че гражданите в това общество приличат твърде много на обречените агнета от филма на Джонатан Дем – нищо не правят, освен да стоят кротко в кошарата и току изблеят, едва в предсмъртния си час. Малка работа е да бе народът ни овчедушен, но види ми се тъжен факта, че е по-скоро бездушен. Затънали в битовизми, нашенци спряха да се интересуват от начините, които биха ги изкарали от апатията на сивите делници и всеки от нас предпочита да настройва всички часовници, дори и слънчевите по собственото си усещане за време и реалност. Малка работа е, че опашката от овце, пардон - граждани, се придвижва бавно, но сигурно към „касапина” в края на кланицата.
За да се отърсим от алегорията, трябва да разкрием истинската картина на реалността, а тя за съжаление е по-страшна от филмите. В реалния свят сме безброй пъти убивани, като час по час някой реже парченце от свободата ни, лъжейки, че този път нещата ще се оправят и трябва само да сме търпеливи за да видим . . . ами нагледахме се! Нагледахме се, ама явно има какво още да видим. Все си мислех, че някой ден безумията в българското законтворчество ще почнат да се топят като вощеници пред икона, ама найсе, лъгал съм се. Простотия у нашите чиновници се намира като водата в морето, не ти трябва да я търсиш, то друго не можеш намери. Последното творение на народните слуги е един шедьовър на глупостта, носещ гръмкото име „Закон за детето”.
Тук идва и почудата ми по отношение на народната любов към „касапина”. Малцина граждани си направиха труд да изчетат проекта за „Закон за детето” и да поумуват над неговите скромни 85 страници и 226 члена. Някак самото име на проектозакона звучи твърде добре – „Закон за детето”, а всичко което е за детето е все добро, нали така!? Странно е, как хората дават неинформирани оценки за подобни неща – все едно могат да познаят добро ли е виното по вида на бъчвата или колко благороден е коня по блясъка на сбруята. Тъжно е, че още отсъждаме колко нужни и смислени са правилата, които трябва да регулират взаимоотношенията ни, според това, кой е онзи, който твърди, че те са добри или лоши. Така, ако десетина неправителствени организации се обявят в гражданска инициатива против проекта за „Закон за детето”, едва ли някой ще им обърне внимание, но ако да речем народния пожарникар обяви, че овцевъдството е печеливш бизнес, всички ще са доволни – нали самите ние сме ваклата продукция на държавното овцевъдство.
Чета аргументите в становищата на организациите и редовите граждани, сбрали се в „Гражданска инициатива за семейството” и си правя следният извод: Всъщност, проблем с проекта за „Закон за детето” няма никакъв. Освен, разбира се, че е прекалено дълъг, глупав, безсмислен и ненужен; противоречи на всички международни закони, по които Република България е страна; придава качества на децата, които те нямат; товари ги с бреме, което не могат да носят; отделя ги от семейството, като дефинира родителите като врагове, а държавата в лицето на армията от чиновници е майка, баща, учител, лекар, приятел и бог. Да, като изключим тези незначителни пречки, смятам че проектозакона спокойно може да стане закон!
Разбира се, моята лична позиция може и да не е съвсем ясна, но се съгласете, че старо куче не може да лае по нов начин, нито пък орач свикнал да държи права бразда, може да прави чудновати фигури из нивата. Надявам се обаче, че онези мъдри граждани, които ще заделят време, да вкусят от блудкавия текст на проекта за „Закон за детето”, ще преценят сами, дали той е онзи лековит елексир, за който го обявиха писачите му или е разредено с вода вино, което хем не напива, щото не е вино, хем не утолява жаждата, щото не е и вода.
Самият аз трудно схващам правата на децата, които държавата се опитва да гарантира в проектозакона, защо ли!? Така и не става ясно, по какъв начин чиновниците ще защитят най-малките от „дискриминация на основа сексуална ориентация”, нито пък ми е ясно, какво ще рече правото на сдружаване при аверите от детската градина – „право на събиране и разпространяване на информация”! А това, че държавата ще осигури протекция на „всяко дете”от въвличане в „религиозни дейности” направо ме смайва! Значи вече ще е забранено да идете с детето до черквата, понеже ще нарушите правата му, като го въвлечете в „религиозни дейности”. Няма да питам, къде е реакцията на Църквата, че не е редно да смущавам медитацията на отците, но при всички положения, тези защитаващи детските права мерки стържат като речни камъчки в хромел.
Най-абсурдно звучи въвеждането на процесуално недопустимия институт на анонимни сигнали и жалбипри „насилие” над дете, една добре позната практика от времето на развития социализъм, когато реалната гражданска среда беше уредена като в култовата реплика от филма „Опасен чар”: „Роднина, милиционер, роднина, милиционер”. Сега виждаме завръщане към „доброто старо време” или всъщност, може да се каже, че ние още сме си там. Няма голяма файда да се пъчим и крещим „свободни сме”, защото всеки път като си отворим устата се чува само: „булгар, булгааар!!! ”. Какво от това, че сме облечени по модата, суетното облекло обикновено говори за къща, която е мръсна отвътре, макар прагът й да е прясно боядисан. Ама защо се чудим, след като даже най-мъдрият човек, живял на тази земя го е рекъл ясно: „Каквото е станало, това е, което ще стане; И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; И няма нищо ново под слънцето.” (Екл.1:9)
Какво още схвана овчата ми глава от стената на „Гражданска инициатива за семейството”!? Разбирам, че държавата урежда въпросът с детинството и макар младите хора да са далеч по-рано зрели за отговорностите в света, и психологически и физически, те трябва да са си деца, до времето, което е отредено за детство от обществото ни – така се нарушават правата на всички, които не искат да са деца по-дълго, отколкото е нужно! Освен това, всички родители са длъжни да подсигурят присъствието на децата си в училищната система от 5 до 16 годишна възраст – така обаче се нарушават правата на всички, които не желаят образование или поне това образование, което предлага номиналната държавна система! А защо да не се уважи детското право на не-образование! Понеже вече е трудно да се определи кое е по-доброто решение.
Какво още!? А, да - децата щели да съдят родителите си, ако дъртите са нарушили куул средата на отрочетата. Точният термин е несъобразяване с „желанията и чувствата” – които определят „най-добрият интерес на детето”. Ами какво друго може да определи „най-добрият интерес на детето”, ако не „желанията и чувствата” му! На времето, моите родители откликваха на „желанията и чувствата” ми, току като ми обършат по някой шамар, ама аз и „затова съм станал умен човек, щ’от съм ял бой” – както казва „Даскала” – герой на актьора Камен Донев.
Така абсурдите в проектозакона следват един след друг, но аз не искам да преразказвам аргументите на гражданите от „Гражданска инициатива за семейството” – прочетете си ги сами. На мен ми е просто жал като им чета писанията. Тръбят хората, крещят, пишат, и позиции, и писма, ама овцете си знаят тяхната и всички повтарят една и съща мантра: „Даваме мляко, даваме вълна, даваме месо – ние сме овце и това е то!”
Къде ти ние ще се хващаме да четем проектозакони и да си губим времето с празни разсъждения . . . „касапинът” чака, а ние се побутваме зомбирани към ножът му. Били чули гражданите от „Гражданска инициатива за семейството”, че агнетата пищели и рекли да ги освободят – хъм, вятър работа, братя овци, суета на суетите; следвайте колоната на овчите си събратя и не се заплесвайте по граждански инициативи! Помнете, че да си свободен е трудно и отговорно, а в ръцете на тоталната държава, която е и нашият палач, ножът се чувства само за един миг . . . и после мрак.
Трудно е да освободиш някой, който не иска да е свободен. Годините от демократичните промени се изнизаха, като размазан пейзаж в прозореца на скоростен влак и промяната, която все чакаме така и не дойде. Хората си останаха овце, а овцете продължиха да раждат овце. Така в края на краищата активните граждани, които морят тежкото ни ежедневие със своите Граждански инициативи, ще трябва да си припомнят въпроса, който канибала Ханибал Лектър зададе на агент Кларис Старлинг в края на филма:
- Кларис, ще спрат ли да пищят агнетата, ако заловиш убиеца?
- Незнам, незнам – отговори плахо Кларис.
