Приложим диспенсационализъм или теологична шизофрения
|
Диспенсациoнализъм в упадък Предизвикателство към традицонния диспенсационален "Кодекс на мълчанието" |
|
| Том 1, Брой 12 | Майкъл Р. Гилстрап | декември, 1988 |
Имаме една поговорка в Източен Тексас: „Ако не ти харесва времето, почакай малко, ще се промени.“ Същото може да се каже и за теологията. Ако днешното теологично меню не ви допада, бъдете търпеливи - рано или късно, все нещо ще се появи, което да ви задоволи. Обаче, едно нещо, което никога не очаквах да видя е себеосъзнат диспенсационалист да защитава обществената дейност на християните.
За голяма моя изненада и радост, наскоро открих точно такъв, при това на най-неочакваното място - Катедрата по систематична теология на Даласката теологична семинария (ДТС), бастиона на диспенсационализма.
Радикален диспенсационалист?
Бях отишъл до Даласката семинария за да проуча някои неща (притежават фантастична библиотека!). Докато бях там си насрочих обяд с Х. Уейн Хаус, доцент в катедрата по систематична теология. Що се отнася до моето мнение, д-р Хаус е особено забележителен, тъй като е съавтор на Dominion Theology, Blessing or Curse? (Заветна теология, благословение или проклятие?) Книгата е издадена от Multnomah Press и по времето, в което четете това, книгата ще бъде широко разпространена.
След обяда, той ме покани да посетя следобедния му клас по систематична теология. Когато обяви темата на лекцията си, буквално паднах на земята! Продължаваше поредица от лекции свързани с гражданското неподчинение. Започна лекцията си като заяви, че Исус Христос е Господ на всичко (Фил. 2:11). Той каза: „Никоя институция не стои извън Неговата сфера на владение, включително и държавата.“ След това отдели по-голямата част от лекцията си на това, да защити правото на всеки християнин да изявява гражданско неподчинение. Като пример за праведно покорство пред Бога, което в същото време представлява и гражданско неподчинение, използва действията на пасторите от църквата на Еверет Силевен в Небраска, които отказаха да се подчинят на заповедта на съда да затворят църквата си. След това добави, че макар ситуацията да е различна, мисията на Operation Rescue (Операция Спасение), е друг пример за пряко неподчинение пред представителите на закона. В случая на Operation Rescue, д-р Хаус отбеляза, че макар етично да е нямал възражения против случващото се в Атланта, лично той смятал, че е било неразумно демонстрациите да са точно тогава.
Напуснах класът му и ми се виеше свят. Ако ме бяхте попитали дали подобен „радикализъм“ би бил преподаван в Даласката теологична семинария, щях да отговоря, „Не, дори и след милион години.“ Но това го видях със собствените си очи. Чух го със собствените си уши. Когато напуснах аудиторията се почувствах сякаш съм бил в тв-студио сред публиката на предаването That’s Amazing! (Това е невероятно!) Д-р Хаус не е просто някой церебрален войн. Той лично води всеки ден студентите си на протестни демонстрации пред местната клиника за аборти. Дава им допълнителни кредити за дейността. Това е наистина невероятно!
Старата Даласка семинария
Да не би да си помислите, че правя от мухата слон, нека ви припомня каква беше позицията на Даласката семинария по тези въпроси. Д-р Джон Уалвурд беше дал едно интервю пред Кенет Канцер от Christianity Today (6 Фев. 1987). Като ректор на Даласката семинария, той е човекът, който носи най-голяма отговорност за това, което е тя днес. В отговор на въпроса на Канцер: „За всички вас, които не сте постмилениалисти, струва ли си да се полагат усилия, за да се подобрява физическата, обществената и политическа ситуация на земята?“, Уалвурд отговаря:
„Отговорът е и да и не. Знаем, че усилията ни да християнизираме обществото са безсмислени, защото Библията не ни учи, че подобно нещо е възможно. От друга страна, Библията със сигурност не учи, че трябва да бъдем безразлични спрямо неправда, глад и всички други неща, които са сбъркани в днешната ни цивилизация. Макар да знаем, че действията ни няма да доведат до утопия, трябва да правим каквото можем за да имаме честни управници и морални закони. Много трудно на база на Словото може да се защитят всемирните усилия за обществено подобрение, понеже със сигурност ап.Павел не е започнал такова нещо, нито ап.Петър. Те приемат, че цивилизацията като цяло е непоправима и подлежи на Божието осъждение.“
Сега, ако това не е да прибираш с лявата ръка, онуй що даваш с дясната, не знам какво е. Уалвурд наистина отправя двоен удар по посока на обществената дейност. От една страна, казва, че усилията подобрение на обществото не са безсмислени, а от друга страна твърди, че становището на апостолите със сигурност е било, че цивилизацията като цяло е безнадеждно обречена и подлежи на Божието осъждение.
Следователно, човек може да заключи, че в миналото, в най-добрия случай, позицията на Даласката теологична семинария е била като цяло да игнорира въпроса за обществената християнска дейност. Все пак, кой има по-голямо право да говори от името на университета, ако не ректора на тази институцията? Но изглежда това не е днешната позиция.
Призив към действие
Класът на д-р Хаус може да се обозначи като Систематична Теология 407 в каталога на ДТС, но съвсем спокойно може да се нарече и „Призив за християнски действие“. В раздела на конспекта му, озаглавен „Какво се предполага, че трябва да прави Църквата в Света?“, д-р Хаус започва като изброява няколко аргумента често използвани от християните да защитят страненето си от обществото и политиката. Първият аргументът е: „Не лъскай палубата на потъващ кораб“. Тоест, всякакви опити от страна на християните за промяна в света са безполезни, предвид главоломното пропадане на света в поквара, в очакване на скорошното идване Господно. Друг негов аргумент: „Времето и енергията отделени в обществени действия отнемат време за по-важната задача, която е проповядване на Словото“. В трети аргумент твърди, че: „Обществените проблеми поставят християнина или църквата в положение на спогодба със света, а въвличането в политиката е противно на християнския живот, тъй като държавата се управлява от Сатана.“ Най-накрая, д-р Хаус ни обръща внимание на това, че: „Някои хора защитават участието на християните в обществения живот или дори в политиката, но отричат, че корпоративното християнско тяло, трябва да изказва мнение по противоречивите обществени въпроси.“
Запитан за твърденията си, д-р Хаус отговаря доста общо:
„Без съмнение, усилията, които полагаме, за да осъществим промяна в света, в който живеем и опитите да поправим злините, и да насърчаваме справедливостта може и да бледнеят пред някой по-величествен вечен стандарт, но вярвам, че има смисъл в християнския мироглед да бъдем по някакъв начин активни. Струва ми се, че опита да се дихотомизира християнското съществуване като „сегашно“ и „бъдещо“ е неприемлив дуализъм и в много отношения е есхатологичен гностицизъм , в който бъдещето е истинско и важно, а сегашното е тривиално и светско. Освен това, подобен начин на мислене е практически деизъм.“
Схващането, което разделя времето ни така, че определени дела да са „духовни“ а други да са „светски“ е поставило трудна задача пред диспенсационалистите. Очевидно, проповядването на Евангелието е основна задача за всеки християнин, но цялата сфера на реалния живот в света е Божия работа, затова диспенсационалистите твърдят, че ние трябва да сме пасивни.
Схващането, че обществото е зло, а политиката е мръсна, съдържа много недостатъци. Всичко, което докосва човечеството (като изключим въплъщението) страда от заразата на греха. Вярно, да се помага на бедните и злочестите в нашето общество не е славна работа, но подражава на делата на нашия Господ. Също толкова значително, колкото да проповядвате в най-голямата църква, е и да послужите с един хляб и някоя окуражителна Христова дума. Да се изправим и да говорим правда в политическия свят наподобява критиката на Йоан Кръстител към прелюбодеянието на Антипа или предупреждението на нашия Господ относно тази „лисица“. Ако сме християни, ще ни се наложи да заровим ръце в калта. Но ако търсим да избегнем подобни трудности, в крайна сметка ще трябва да изоставим също домът и църква, тъй като грехът се намира и там. Бог е установил всички три институции и всичките те са наше задължение.
Толкова страшно силни думи! „Есхатологичен гностизицзъм“ е нещо, което бих очаквал да чуя от Гари Норт, но от професор Уейн Хаус от ДТС? Никога!
Д-р Хаус не спира дотам. В раздела озаглавен „Библейски основи на християнското участие в обществото“, той използва примера на Исус за да защити обществената активност на християните. Казва, че Исус беше човек, който беше част от Собствения си свят и трябва да внимаваме да не гледаме на Господа по „гностичен начин“, тоест, по някакъв „мистичен“ „духовен“ начин, несвързан със земното Му съществуване. Нито трябва да ограничаваме Неговата загриженост само до непосредствено заобикалящия Го свят – Юдея – като го превърнем в апокалиптичен Христос целящ само да установи бъдещето Си царство. С други думи, това което д-р Хаус правилно отбелязва е, че трябва да подражаваме на Христос, а Христос беше тясно обвързан с всички аспекти на света, в който живееше - така обвързани трябва да бъдем и ние. Той не е „апокалиптичния Христос“ в някоя модерна религиозна фантастика . . . Христос е Цар на Царете и Господ на господарите.
Д-р Хаус отговаря пряко на възражението на Уалвурд относно предполагаемото мълчание на апостолите Петър и Павел, по отношение на гражданското действие. Той пише:
„Наистина мисля, че ако ап.Павел беше сред нас днес, в демократична страна като Америка, нямаше да се поколебае да бъде обществено активен. Щеше да призове християните не само да се молят за царя, но и да гласуват за или против „царя“. Щеше да увещава управителите да следват праведните държавни наредби, както направи с Римляните (Рим. 13:1-4). Щеше да използва всичките права, които притежава като американец, за да унищожи обществените злини и да осигури политическа обстановка, в която да може да проповядва необезпокояван словото на Исус Христос. Действията на ап.Павел в Деяния на Апостолите и в писмата му показват точно това, и действията на Исус в Юдея, които Павел следваше не оставят никакво съмнение за това как би действал той днес.“
Най-накрая, искам да обърна внимание на разбирането, което д-р Хаус показва относно ролята на Сатана в държавното управление. В конспекта на неговата Систематична Теология 407, част четвърта, озаглавена „Християните и Държавата“, има една кратка част за ролята на Сатана. Той пише:
„Макар да не подлагам под съмнение факта, че Сатана влияе на необновените политически водачи и общества, отричам, че дявола има някаква власт отделена от това, което му е специфично позволено от Бога. Бог позволява на Сатана да упражнява власт само дотолкова, доколкото да придвижи Собствените си планове. Нашият Бог не трепери на небесния Си престол, кършейки „ръце“ и тревожейки се какво ще е следващото нещо, което ще направи Сатана. Господ Исус Христос е този, който контролира събитията и хода на историята.
Тъй като Сатана влияе на неправедните хора и нации, християнските общества би трябвало да искат да оказват подквасващо, противодействащо влияние в правителството и обществото. За християните не може да има разделителна линия между „свято“ и „светско“. Исус Христос е Господ на всичко. Християните трябва да прокламират тази истина и да живеят ясно осъзнавайки я.“
Заключение
Разбирате защо ми се виеше свят след като напуснах класа на д-р Хаус. Вместо есхатологичен песимизъм, който очаквах, чух оптимистична надежда. Очаквах да чуя познатия рефрен от стария евангелистки химн „Последната глава“ - „Във времето, в историята, на земята, християните губят.“ Или може би припев от другата любимка, „Антихриста идва!“ – „Светът става все по-зле и все по-зле – Антихриста идва! Дяволът управлява света – Антихриста идва! Бързо, грабнете главнята от огъня – Антихриста идва!“
Вместо това, попаднах на богоугоден, интелигентен, християнски активист, водещ няколко класа пълни с бъдещи пастори, учители и мисионери във възмъжал израз на християнската вяра.
Само че, едно нещо ме тормозеше докато напусках кампуса, и това беше въпроса стоящ в дъното на съзнанието ми - докога д-р Хаус ще може да поддържа собствената си дихотомия между посвещението си към диспенсационализма (както се вижда от написаното в Dominion Theology, Blessing or Curse?) и посвещението му към дългосрочната, пълноценна, християнска активност. Изглежда съществува капка теологична шизофрения в този опит да се направи диспенсационализма приложим. Моля се, тази промяна в практичната есхатология един ден да доведе до промяна, водеща до осъзната визия за победа.
Статията е взета оттук
Превод от английски език: Георги Порумбачанов
Други статии от поредицата:
