Паметници (Глава 23)
Всеки човек трябва да оставя след себе си паметник - спомените на съседите за живота му. Трябва да има нещо много сбъркано с човек, който на никого не липсва, когато умре. Добрият характер е най-хубавия надгробен камък. Онези, които са ви обичали и на които сте помогнали, ще ви помнят, когато повехнат незабравките. Издълбайте името си в сърцата, а не в мрамора. И така, живейте за другите за да пазят паметта ви свежа, когато тревите прораснат над гроба ви. Нека се надяваме, че ще има нещо по-хубаво да се каже за нас отколкото за човека, чиято епитафия е тази:
„Тук лежи един, що не свърши ни едно добро,
И не би ако и да бе още дълго живял;
Къде е сега и дали още щука,
никой не знае и на никой не му пука.“
Дано приятелите ни никога не ни запомнят като големи любители на месо и вино, като чревоугодника над чийто гроб било написано:
„Любезни читателю, любезни читателю,
погледни къде лежа,
всякога похапвах добре
но червеи сега ме мене ядат.“
Същото може да се каже и за угоено прасе, или дебел вол, умрели от болест. Някои мъже, докато са живи, не са нищо повече от ходещи бъчви за бира; и когато смъртта се вмъкне в бурето, заслужава си да изгният в паметта на хората.
И все пак, по-добре паметник с прости слова отколкото с откровени лъжи. Да се обсипва с ласкателства гроб е като да се излива топло масло в каменен отток. Какъв странен вкус трябва да притежават онези, които раздуват името на мъртвия, сякаш с намерението да надуят тръбата на мъртвите преди съдния ден! Ето една ябълка от тяхната кошница:
„Душа чиста, непорочна, тук почива Марта Гуин,;
Разчупила обвивката греховна, роди се херувим.“
Къде закопават лошите хора? Накъдето погледнете в църковния двор изглежда всички са били най-чудесни хора, направо люпило на светии: а някои от тях са били толкова безценно добри, нищо чудно че са умрели - били са твърде добри за да живеят в нашия порочен свят.
По-добре давайте хляб на бедните, отколкото камъни на мъртвите. По-добре сърдечни думи към живите, отколкото изтънчена речи над мъртвите. Някои от отвратителните работи изписани по надгробните плочи биха изчервили и на мъртвеца страните.
Какви камари мрамор са натрупани над гробниците на не един големец! Наполовина нужното за цяла къща! Каква тежест ще трябва да подигнат при възкресението! Дъхът ми се секва само като си помисля, че може да натрупат толкова камънаци върху костите ми; не че за мен има такава опасност. Нека пръстта, която тъй често съм обръщал с плуга да почива леко върху трупа ми, когато ме посипят с нея. Нека Джон Орача бъде погребан някъде под разперените клони на някой бук, покрит със зелена могила трева, от която да надничат иглики и маргаритки, на времето им: тихо, сенчесто място където падат листата, червеношийките играят и слънчевите лъчи блестят в росата. Нека вятъра хвърчи бодро и свободно на гроба ми и ако трябва да се каже нещо за мен, нека бъде:
ТУК ПОЧИВА ТЯЛОТО НА
ДЖОН ОРАЧА,
Очакващ идването на неговия
Господ и Спасител,
Исус Христос.
Често съм чувал да се говори за търпение по паметниците, но никога не съм го намирал да е седнало там, когато съм преминавал през църковните дворове. Много пъти съм виждал простотия по надгробните плочи и съм се чудил защо пастора, или клисаря, или дякона, или който управлява тези неща, позволява на хората да издълбават такива глупости по камъните. Ами че, един човек от Глостършайр ми каза, че в гробището на Димък се намирал ей този надпис:
„По-сладки, отрочета две не е имало –
от тез, коит Божя милост ни даде на нас;
Но треска ги споходи,
и тука лежат, мъртви кат гниди.“
Чел съм подобни безумни писания в собственото ни гробище в Съри, достатъчно за цяла книга. По-добре оставете гроба намира, вместо да издигате паметник на собственото си невежество.
От всички места за шеги и забавление, най-странното са надгробните камъни. И все пак, не веднъж по тях са издълбавани такива странности, че човек стига до заключението, че колкото са по-близо до църквата толкова по-далеч са от здравия разум. Това е жестока епитафия, но смея да кажа истинна:
„Тук почива, върната в пръстта, мис Арабела Йонг,
която на първи май, най-сетне успя да укроти езика си.“
Тази не е кой знае колко по-хубава:
„Джон Адамс е легнал тук, от енорията Саутуел,
той бе превозвач, който добре превозваше чашата до устата си;
превозваше толкова много и толкова бързо,
че повече не успя, и така накрая го превозиха него;
понеже пиячката от него изпита, бидейки твърде много за сам човек,
не успя да я разходи, а я тука разположи.“
Защо тези хора не могат да отведат присмеха си някъде другаде? Остроумието на човек трябва да е почти умряло, ако единственото място, на което може да го употреби е гроба. Тялото и на най-парцаливия просяк е нещо твърде свято, за да бъде осквернявано с вицове. Каква странна риба трябва да е бил Роджър Мартин, който живял в Уалуърт, и сложил на гроба на жена си това:
„Тук почива жената на Роджър Мартин,
беше добра жена на Роджър – т‘ва се знай“
И кое е било глупавото създание от Окхам, едно от най-красивите места по тези краища, което е написало тези безбожни редове?
„Господ добре видя,
кастрих дърво едно,
но от върха полетях;
Нещо ме спря,
и ми строши благословено врата,
И така ме окастри смъртта.“
Така, това е достатъчно, при това предостатъчно за пир. Ето истинско доказателство, че някои глупци са оставени живи за да пишат върху паметниците на онези, които са погребани. Е, дано се навъдят призраци. Нищо чудно, че спящите ще излязат от леглото, когато са така лошо завити. Ако питате мен, нека прокараме закон, който забранява писането на глупости над главите на мъртвите, освен ако някой не си изкара сертификат, подобно на сертификатите за лов на яребици и фазани, обявяващ го за задник. По същия начин, нека всички ласкателства да си останат при рекламните агенти и в магазините за рокли, а да не се допускат в гробищата. Мнението ми е като на нашия пастор:
„Нека горд камък с изваяни достойнства не се въздига
там където грешник почива.
Ако все пак трябва да има хвалба над неговата глава,
нека да е с любовта на Онзи, който умря, изгубения да спаси.“
Още една рима от Съри преди Джон Орача да напусне църковния двор и да се захване за работа, да обърне някой друг чим. Намира се в църква в Саутуарк и по случайност е доста добра:
„Както дамаската роза,
или както цвета на дърво,
както нежно цвете през май,
или както светлика на деня,
както слънчев лъч, или както мимолетна сянка,
или както тиквата на Йона;
Така е и човек, чиято нишка се преде,
обтяга се и подир туй се къса:
Розата изсъхва, цвета окапва,
Цветето повяхва, светлината чезне,
слънцето залязва, сянката отлита,
тиквата загнива, а човек умира.“
Превод от английски език: Георги Порумбачанов
Съдържание:
